Kill-нато кино. За мейк-инга и за прав-инга (1)
Обичам българско кино, защото то е това, което наистина разбирам и което разказва за мен. А също обичам българското кино, което разказва за мен такава, каквато аз се виждам или такава каквато искам да бъда. Това е кино огледало, кино съпреживяване и съчувствие, кино което ме кара да виждам бъдещето като място, в което ще бъде интересно и аз ще съм тази, която ще го направи да е интересно. Въпреки това не означава, че цялото наше кино е такова и трябва да бъде обичано от мен само защото е българско. НЕ. Киното българско, също не трябва да бъде поддържано само защото е взело финансиране от европейската общост (вече от там я получаваме) или защото е получило европейски награди. НЕ. Не, ако това кино не показва мене или пък нас такива, каквито сме или искаме да се видим. Не трябва да бъде поддържано, ако заради геополитически интереси то показва нас такива, каквито не сме и не искаме да бъдем. Не на киното, което оправдава тези както и всякакви колониални интереси, не на грозното кино, не на киното с бездарен монтаж и неграмотна операторска работа, не на киното с безцеремонно, безотговорно, безнаказано наричане на това кое е реалност и кое не. Вчера гледах филма „Kill-ната елха” на Боримир Илев-Боно – мейкинг на „Обърната елха”, или както го оправдаха представящите го: една реперкусия, една импресия. Гледайки представеното нещо, което всъщност бяха два филма направени от почти един и същи видео материал аз си мислех, че ако това беше направено от ученик, на който преподавам в Ренселаер (Rensselaer, RPI) във въвеждащия, основен клас по видео, то тогава той щеше да получи 3-ка за това, че някакъв материал е все пак изсниман, 2-ка за операторска работа и особено за бездарна композиция и не настроена камера, 2-ка за монтаж, 2-ка за невъзможност на автора вербално да предстви работата си, както и за неговата невъзможност адекватно да отговори на въпросите на критикуващите, и специална 2-ка за наглостта, този силно казано продукт да ми бъде представен в такъв вид и по такъв начин. Важно е да се знае, че аз обикновено поощрявам учениците си. Само че поощрението не върши работа, когато е извън университета. Защото ние храним хората с нашето изкуство. Ние носим артистична отговорност. Представете си че отивате на гости и ви поднасят гнила яхния, със салата от нокти и косми (не се извинявам за това инфантилно сравнение, мисля че е съвсем адекватно). Аз съм сигурна че няма да ядете дори и от любезност. Защото ще се отровите. Лошото е, че когато става въпрос за изкуство, разбирането за гнилост трябва да се обяснява и култивира. И това е, защото разбирането за гнилост се преплита с неразбирането защо за такова нещо са дали пари. Ако са дали пари, значи пък сигурно трябва да е хубаво...ние не разбираме, ама нали некой пари е дал... Но независимо, колко добре е платено, лошото изкуство е също толкова опасно, колкото и лошата храна. Гнилоча дори и милион да струва, пак ще ви отрови. А поради липса на нормален, образован дебат около изкуството и текстове които да култивират вкуса - всички ние си ходим отровени. Та това което видях, беше полусуров материал насъбран някак като че ли между другото; безмислено продължителни кадри, в които нищо не се случва, липса на каквато и да била логика (или може би логиката остава скрита за зрителя, не участвал в снимките на самата „Обърната елха”?!) на развитие на филма и липса на концептуална обвързаност със заглавията между епизодите. И това ще да са най-малките проблеми. Това са „проблемите”, които имаме когато отидем на гости и домакините извадят наколко тлъсти албума със семейни снимки, които ние като външни на семейството не можем да оценим, защото нито знаем кои са лицата на снимките, нито знаем какво им се е случило, че са толкова радастно напити и ухилено подредени около масата. И това дори не е толкова страшно, колкото досадно. Защото не знаеш как да кажеш на домакина: добре бе, радвай се там на каквто си преживял, ама това което ми показваш не ми разказва за твойте преживелици по интересен начин, това явно само на тебе ти е интересно, но защо пък и мене трябва да мъчиш с тая скучнотия. И това, както казах не са проблеми. Това е инфантилизмът на непрофесионализма. Проблемите обаче идват, когато започвам да гледам втория филм, в който първо половината снимки се повтарят от първия, и второ са включени неща, които се казват „интервюта”. Така наречените интервюта по нищо не се отличават от стила на говорене на пубертетски купон, на който са донесли видео камера и всеки гледа да изтърси в кадър най-голямата глупост на която е способен. За сега се плъзгам по повърхността. А какво става под нея? Разговорът в Хамбара започва със странния фокус върху някаква така наречена отрицателна критика, в която някой си се възмущавал от убиването на теле специално за филма. Последва нелепо сравнение с филма „Танцьорка в мрака”, който според възмущаващата се бил много по-брутален и отвратителен с 11 минутното показване на екзекуцията на героинята, и същите тези критици били определяли “Елхата” като ужасен и „Танцьорката” като прекрасен. А там убийството било на човек и било толкова брутално, че е срамота да се показва. На мене вече ми се струва, че сънувам
кошмар. Нима няма разлика между изкуство, което говори за ужасната придода
на човека и самата ужасна природа ? Защо трябва някой друг да умира за да мога аз да си направя филма? Защо не умра аз? Защо не умре оператора или режисьора на филма, а трябва да умре телето? Защото ние сме царете на прородата?! И можем да си правим каквото си искаме, затова ли? Когато умира героинята във филма на Триер аз плача и се ужасявам от това че съм човек. Но, когато някой ми казва: „Това теле беше убито за да покаже релността в България”, аз си мисля, трябва ли това да е гордост за мене или болка? И авторът не ми казва. Не иска и даже, а и не може да ми каже. Когато някой ми казва: „Ето какви жертви иска българското кино, да убием телето” (цитат от същата вечер), аз плача защото това ми е казано от хора, гледали Триер и не разбрали НИЩО! Да оставим Триер на мира и да се върнем на българското кино. Филмът „От нищо нещо”. Там също убиват крава. Но там това убийство ми се показва чрез сълзите и безпомощността на Анета Сотирова, чрез мачистката агресивност на Стефан Данаилов, чрез объркаността на Асен Ангелов а не чрез порене на телешки кореми ! И това убийство ми говори за мачизма и еснафския манталитет, дребнавостта и жестокостта на човека, а не за това как се забива шило между ушите на телето за да се „засегне нерв в гръбначния му мозък” (цитат от „Kill-ната елха”). Авторите на "Килнатата елха" направиха паралел със самия филм , „Oбърната елха”като казаха, че това е филм, който показвал бита на българина и всичкото това било истина. Като ми показват бита на българина защо тогава снимачната група не е изчакала момента, в който наистина убиват теле, за да го ядат, а е трябвало специално теле да бъде убито за целта? Защо снимачната група не само, че не крие, а и се гордее с това като го нарича „жертва”? „Вижте какви жертви се правят в името на българското кино!” – казва младият мейкинг-режисьор. Добре де, ама за кого е жертва? За продуцента ли, който е жертвал повече пари за да купят горкото теле и да платят на колача, или пък за режисьора, който може би е получил нервен срив, след като е видял как някой невинен загива за неговата артистична чекия? Или за телето което се е „жертвало” без изобщо да го е искало? Като е „жертва” защо този режисьор сам не е легнал под ножа и не се е жертвал? Защо този режисьор не се е информирал предварително за това че ако върне прасето, което се снима в друг негов епизод обратно в кочината, след като един от актьорите му си поиграл с него, другите прасета ще го убият жестоко? Това е втората смърт за която ставше въпрос. Но очевидно всичко това е по-скоро някаква криво разбрана гордост, защото разговорът не започна със смисъла на филма, а със възмущение по повод на критиките на убийството, които така и не можах да намеря поне в интернет статиите за филма. Намерих само хвалебни статии и претъпкани с нелепи сравнения като тези които чух в Хамбара. Например в един текст се казва „как може някой да се възмущава от убийството на теле, като по същото време Мел Гибсън къпе в кръв героите си в Апокалипто” (2). Ай сиктир! Или пък “жертвата” се състои в това, че всички тези хора са знаели, че някой ще ги критикува за това, което са направили, и все пак са решили с някакво мазохистично удоволствие да „жертват” чистото си име и да бъдат критикувани? Гледай ти каква смелост! Каква дързост, каква красота! Ето такива хора са нужни на българското кино, да правят глупости и да се гордеят с тях! Та вместо да говорим за кино ние говорихме
за телето. И даже си мисля че с право, защото животът на едно теле заслужава
много повече внимание от лошото изкуство. Имаше все пак няколко плахи опита от страна на един човек от публиката, който се оказа че участвал в правенето на филма (не го знам кой е) да поговори за филма. Той например каза, че „мейкинга” не бил съвсем като мейкинг, защото не носел информация за филма, което си беше вярно, но че той представял един нов ексеприментален подход в „правинга” на мейкинга. Нищо, че може би не сме чули какво мислят създателите на филма за него, но затова пък сме научили как се прави захарен памук (да бе, от 3 мин статична камера върху машината за памука всичко разбораш) , как се убива теле (от дядото който говореше за мислената линия между ушите) и как се пеели родопски песни или някаква друга такава нелепост, която не си я спомням. Че тоя експериментален и даже революционен в направата си мейкинг бил уловил духа на филма. От това по-лоша реклама на „Обърната елха” няма. Ако тоя мейкинг е духа на филма, тогава аз започвам да си мисля защо ли Eвропа е похарчила пари за да го направи? И защо ли този филм е получил награда (Карлови Вари, специална награда на международното жури, 2006)? Защото той показва това, което Eвропа иска да види от нас? Ами сигурно, щом като пари са дадени: бедна маргинална държава с екзотична селска и циганска култура; някакви памуци захарни и везани терлъци; подтиснати, нееманципирани и необразовани жени със забрадки; мъже, които си правят мръсни мачистко-зоофилски шегички с телето, преди да го заколят; политически пасивни цигани които продават кошници – все неща достойни за да привлекат средната класа западняци, завършили някой посредствен европейски колеж, да дойдат с гордост да ни купуват със стъклени мъниста, да ни обучават на християнско милосърдие и феминизъм на английски и да се подсмихват, че уайърлеса не работи в нито едно кафе в центъра на София, щото минавал през „профилактика”. След като няколко от присъстващите споделиха подобни опасения, авторът на филма продължи да настоява, че това е реалността, така си живеят хората и какво сме имали против реализма. Мамка му и реализъм! Антония Колева абсолютно точно отбеляза, че помакините в кадър хихикат смутено, „а жените се смеят така когато ги насилват” (3) и че циганите, които са накарани да продават кошници в Созопол, в реалността са също толкова образовани и се занимават със същите неща, както един среден бъгарин, че циганчето говори по-чист български от много българчета... но не – те, точно те и не други, не тези наистина мръсните цигани, които висят по сфетофарите в София с няколко сополиви дечица провиснали на врата им, не те а другите, по-чистите цигани, трябва кошници да продават на плажа под звуците на „Ерделези” щото това се те циганите, така както трябва да изглеждат (особено след Костурица). Това е не реалност, това е насилие над реалността! (перефразирам Колева). И това е така! Б. Росса 1. Tози текст е по повод на „Kill-ната
елха”, филм на Боримир Илков-Боно : 2. http://www.kinobg.com/index.php?cmd=2double&page=10&id=1859
|